Имам една теория. За хората орхидеи и за хората маргаритки. И двете категории са все цветя, рожби на майката природа, а аз ще си позволя да давам характерологични описания с примери от ботаниката, първо, защото асоциативното ми мислене е силно развито, и второ, защото не бих могла по ясно да изразя това, което мисля, ако си позволя да давам примери от реалния живот.

Пък и някак си, примерите от реалността ми станаха твърде банални и постни, защото изминалите месеци ме убедиха, че и да се опитвам офлайн да обяснявам някакви фундаментални неща – било на орхидеите, било на маргаритките, едва ли ще бъда разбрана от растенията, които си копат само и единствено в тяхната си градинка, и не могат дори да вдигнат глава, че да видят какво се случва в съседната леха. Примерно. Или, ако трябва да се изразя още по-образно, уповавайки се на шопската мъдрост, нещата се получават горе долу като в крилатия лаф на Вуте `Ти го кръщаваш, оно ти пърди`...

Та за орхидеите ми беше мисълта. Не за онези, които растат в джунглите на Амазонка, диви, неопитомени и истински. А за онези разглезени и капризни създания, изкуствено култивирани от грижовна човешка ръка в някоя оранжерия, засипвани от внимание и грижи, и опитвайки се да бъдат нещо, което природата им е заложила да бъдат, но което никога няма да са – може би точно заради прекалените грижи и внимание. Всъщност, виждали сте такива орхидеи. Или си ги представете. Адски красиви, но и адски капризни цветя, изискващи отвратително много внимание към себе си, защото бъдат ли откъснати – не биха могли да оцелеят. Ако пък бъдат откъснати, то неминуемо трябва да получат бързи, спешни и навременни грижи, защото са хилави и нетрайни, неспособни да оцелеят извън удобната си, контролирана среда. Красиви цветя, достойни да красят китката или деколтето на още по-красива жена... но цветя без аромат, а ако все пак се престрашиш да се приближиш достатъчно, че да ги усетиш... се долавя лекия, но твърде осезателен дъх на мърша. Готини цветя. Суетни, капризни и разглезени така, както само един истински егоист може да бъде... но напълно безсмислени и безполезни, защото освен изкуствено създадената си, оранжерийна красота не притежават нищичко друго.

И докато грижите по орхидеята изискват много време и притеснения... едва ли бихте могли да забележите скромната маргаритка, израснала като напук и без грижа. Обикновено цветче, което расте и на дъжд, и на слънце, без да му пука, защото е силно и може да оцелее. Магия за гадаене – колко пъти си късал листчетата му, повтаряйки вълшебната мантра `Обича ме, не ме обича...` Цвете, което дори да е препикано от всички улични кучета, стъпкано от невнимателна подметка, изложено и на слънце, и на дъжд... пак ще оцелее, защото кофти условията го правят по силно. Обикновен бурен, ще си кажеш, но пък – красив в обикновената си, усмихната симетрия – така различна от студената и претенциозна красота на култивираната орхидея. Маргаритка. Дори и името звучи като широка усмивка, нали? Цвете, обичано много по-силно понякога, защото именно в обикновените неща се крие красотата на живота – иначе, изкуствено създаденото носи само студеното удовлетворение, че си достатъчно богат, за да си позволиш безсмислена красота.

Обаче, най-много обичам кактусите – силни, страшни и бодливи, способни да оцелеят там, където и най-силния плевел загива от жега и жажда, загадъчни и мрачни воини с природните стихии... и дори да цъфтят веднъж на 100 години, за цветовете на кактуса се разказват легенди.

Толкова за цветята. И за хората.

Изводите ги оставям на вас.

Niili

Коментари

Написано от Гост на 2007-05-19 11:05:48

Само регистрирани потребители могат да пишат коментар
Моля въведете вашето име и парола или се регистрирайте.

Powered by AkoComment 2.0!